Маестро Дико Илиев - Патриарх на българската музика
Маестро ДИКО ИЛИЕВ
1898-1984
Маестро Дико Илиев - До всяко българско сърце

Знаехте ли кой създаде Дунавското хоро, с което посрещаме всяка нова година и което съпътства толкова празници? Това е самобитният български гений Маестро Дико Илиев!

Със съдействието на кмета на София г-жа Йорданка Фандъкова и решение на Столичния общински съвет в Борисовата градина в София е отредено място за паметник на Маестро Дико Илиев. В ход е дарителска кампания за набиране на средства за построяването му.

Необходимо ни е съдействието на всички родолюбиви българи!

Ще бъдем особено благодарни да дарите средства чрез дарителски SMS с текст на латиница

DMS DIKOILIEV

на номер

17 777

(за Telenor, VIVACOM и Mtel)

или по следната банкова сметка

IBAN BG84UBBS80021090893920
BIC BPBIBGSF
при банка ОББ АД, гр. София

Подкрепете българския дух!

Национална фондация "ДИКО ИЛИЕВ"

За творчеството и уникалния талант на Маестро Дико Илиев

Атанас Иванов, музиковед:

"Когато Дико Илиев пише "Искърското", съвсем не е познавал разновидностите на минора (в тази тоналност е хорото), нито музикалните форми, нито хармонията и не е имал никакъв композиционен опит. Явно е, че решаващи в случая са били богатата интуиция и чувственост, както и ролята на таланта.

Димитър Хинков, композитор:

"Навсякъде темите са в широк план, с неповторима емоционалност и ритмическо разнообразие. Тяхното последование и ритмическа връзка са категорични като математическо равенство. В тях няма нищо измислено, докарано или парфюмирано. Темите са изпети на един дъх, без прекъсване, без всякакви странични отклонения. И в основата на творчеството лежи една много проста, много човешка мелодика. Тук е и неговата, така да я наречем, тайна. Дико Илиев е майстор на мелодията. И неусетно по законите на красотата, тази мелодия ни подчинява властно и ни понася на възторжените си криле.

Колкото невероятен, толкова и рядък талант!

Едва петнадесет годишен, в кратката пауза между Балканската и Междусъюзническата война и последвалата Първа световна война, Дико под напора на настроението и таланта си написва на черната дъска с петолиния в казармата кратка мелодия като да я пее ли, да я свири ли, както сам казва. При това тогава той свири на Естромба (инструмент за акомпанимент), а пише нотите за флигорна (малцина опитни, с академично образование, музиканти го могат). Диригентът Димитър Харалампиев не повярвал, че тази хубава мелоди е оригинална Дикова творба. Изтрил написаното, а Дико го възстановява по памет. Зачуден, но и респектиран, диригентът изрича пророчески: "От този ще излезе нещо". Това комай е единствената похвала за Дико.

Тъкмо талантът му предизвиква водопад от завист. По-сетнешни негови диригенти наричат творбите му глупости – един нарича глупост "Добруджанското" хоро, което е между петте от най-хубавите му хора. Друг му забранява да пише – Дико Илиев сътворява една от най-блестящите творби сред световните маршове "Сливенци при Драва" в отсъствието на диригента на оркестъра. Но командирът на Сливенския полк (1945 г.), по-умен от диригента, строява полка в центъра на града и когато оркестърът засвирва марша, войниците спонтанно викат "Ура" до края му.

По-късно, когато Дико Илиев се проявява като музикант-виртуоз и безспорно талантлив компзитор, упорито и долнопробно го премълчават. Отричат го. Доста "именити" композитори, членове на "Съюза на композиторите", в продължение на десетки години подхвърлят, че той е необразован, регионален творец. Регионален ли? Когато цяла България играе неговите хора, а те отдавна са излезли зад пределите на България.

Редове от едно писмо:

"Скъпи мой учителю, Бай Дико, всеки ден слушам по радиото твои творби и се радвам, че съм ти бил ученик. Никога не ще те забравя. Често излизам в чужбина на концерти и всеки концерт завършваме с твое хоро. Публиката изправяме на крака. Колко много ти дължим всички.

Твой незабравящ те ученик

Велизар Ников"

Професор Георги Тодоров, преподавател в Консерваторията:

"Ученик съм на Дико Илиев. Той ме караше да уча. Накара ме да вляза в Консерваторията. Научи ме на труд и музика. За мен си остава истински народен композитор."

С Маестро Дико Илиев и неговото творчество нещата стоят някак си обратно на общоизвестното. България има плеяда музикални творци, които претендират да са достигнали световните художествени върхове. И мнозина знаят техните имена. Те са уважавани от медиите. Но колцина българи могат да кажат нещо за произведенията на тези творци, да споменат поне едно-две заглавия на техни творби? Маестро Дико Илев е друга проба. Неговите хора и музикални шедьоври отпреди десетилетия достигнаха до почти всички духови оркестри, българите ги играят с неповторимо настроение, но малцина знаят кой ги е сътворил, неговото име оставаше непознато. И така, всичко композирано от Дико Илиев отдавна е влязло в бита и душевността на българина като нещо съкровено, което носи високата марка – народно творчество. И все пак дълбоко несправедливо и оскърбително за автора бе името му да тъне в забвение, цялостната ни култура бе мащеха за него и за великото му творчество. Това бе недостойно!

Какво противоречие – популярно и жлизко до хората творчество и малко известен автор. Като капитан от запаса от 1957 г. Маестро Дико Илиев преживява със скромната си пенсия от 80 лв. Визирам времето до 1978 г. Нищо че срещу всяка нова година след химна звучеше Диково хоро и всеки национален празник завършваше също с такова. "Дунавското" се превърна във втори национален химн. Всъщност още през 1918 г., веднага след войните, едва на 20 години, Дико дотокова се е усъвършенствал като изпълнител, че е назначен за оркестрант в най-престижния тогава духов оркестър на Военното училище и едновременно свири в Операта (близо две години). Но властници в музикалните среди вместо да го подтикнат и да му помогнат да завърши средно, а после и висше музикално образование, че и в чужбина да го изпратят на специализация именно като неповторим талант, плеени от завист, задавени от злоба му създават непоносими условия за работа и живот и той се запилява в Северозападна България да търси подслон и препитание за младото си семейство. Но и там, именно там, се изявява неговата истинска дарба и той сътворява най-зрелите си и многобройни произведения. Там той става и Апостил на духовата музика – сам и с помощта на негови ученици се сформират десетки духови оркестри, които стават емблема на България.

От 1931 г. Дико Илиев е най-талантливият оркестрант в новосформираната духова военна музика в Оряхово. С този талант и природен интелект през 1948 г. в конкурс Дико надвива над десетки кандидати с висше и средно музикално образование и е назначен с министерска заповед за диригент на полковия оркестър в Оряхово. Получава и офицерско звание. С този оркестър Маестро Дико Илиев е участвал и в Отечествената война. Едва ли има друг българин, който да е уаствал в четирите войни, водени от българската армия през миналия век

Както бе казано, уж мастити и именити композитори и професори, измежду тях шефове от музикалните съюзи, задавени от завист и намек не търпят Дико Илиев да бъде приет за член на Съюза на композиторите, не го допускат до "високото си равнище" – абе неграмотен, регионален автор си е Дико. Изтъркан, неверен, обиден "аргумент". Подло поведение.

Едва в 1978 г. неколцина журналисти и писатели, истински почитатели на Маестро-Диковото дело, подтикнаха военното ръководство на страната да му се направи честване по случай осемдесетата му годишнина и то стана на 9 март (Маестро Дико Илиев е роден на 15 февруари) в Дома на културата във Враца. В града пристигна целият Централен духов оркестър (сега Гвардейски представителен) на БНА, подсилен с възпитаници на Средното сержантско музикално училище (понастоящем несъществуващо), всички в гвардейски униформи. Към този състав, подготвил специална програма, се присъединиха и духовите оркестри от Враца и Оряхово, облечени в нови костюми, ушити специално за случая – безспорно уважение към юбиляра.

Пристигнаха и десетки делегации от читалища, културни домове и оркестри от цялата страна. Салонът едва побра една десета от дошлите пред дома граждани. Останалите, запълнили градския площад, изчакаха няколко часа до полунощ (слушаха по високоговорители) да свърши тържеството, за да го превърнат в невероятен апогей... Имаше прочувствено генералско слово. Последваха гостите от другите селища с приветствени грамоти и подаръци.

Маестро Дико Илиев седеше на специален стол-трон. Седеше почти неподвижен, малко стреснат, объркан, беше пред очите ни, но вече някъде далече по каменистите полета на родното си Карлуково, по кървавите фронтове и на брега на Дунава, вдъхновил го да напиша повечето от близо петдесетте си хора, седемнадесетте марша и още толкова кратки, но съвършени като мелодии музикални форми – валсове, танга, румби, модерните за времето си китки, рапсодии, идилии... Словата достигаха до все още острия му музикален слух като славееви трели, затрогващи до болезненост, скъпоценни, макар и закъснели и все пак родени от обичта и благодарността на милиони хора... Дойде ред на музикантите, Маестро Дико Илиев пое диригентската палка. Оркестрантите и публиката замряха пред величавата му фигура. Няколко мига за завръщане в неговата истинска същност, за набиране на физичека и духовна мощ, за да покори оркестър и публика с две свои съкровени произведения. Сили за повече нямаше.

Френетични овации. Залата аплодираше и плачеше... Преоткриваше се тежка, но завидна съдба, звучаха върховете на гениално творчество. И то в лицето на обикновен българин, невъздиган на пиедестали. Брулен от живота, но неприведен. Зареден с доброта и с таланта на велик композитор. В полунощ врачани дълго време играха хората на Дико – апогей на юбилея!

Дни след това направих половинчасова радиокомпозиция. Бях направил повече от шестдесетминутен запис на бай Дико преди тържеството.

Началниците се стъписаха от нещо в текста – бил много критичен и не го парафираха. Какво ги уплаши? Най-вероятно финалът: "Дико Илиев ни дари с жизненото си изкуство. В замяна не получи нищо. Пред името му не стои дори званието "заслужил", а още по-добре би му прилягало "народен". Нека да живее само с признателността на народа. Стига му и тази награда творбите му да звучат по всички краища на България, докато има българско, докато има България. И те ще звучат!"

Страшна критика, удар срещу властта, нали! Каква низост! Такива блюстители на "правата" линия, без никой да го е искал от тях, просто престараващи се угодници, не бяха малко, а и не бяха потребни на властта, те всъщност и вредяха. Но имаше и други хора – от вътрешния звукозапис, измежду говорителите и музикалните редактори – записахме предаването нелегално. Също нелегално, с помощта на редакция "Народна музика", го излъчихме на 12 август 1978 г. – единствен случай в историята на радиото. Е, от много години радиокомпозицията е в "Златния фонд" на БНР.

В редакцията, където не парафираха предаването, се получиха похвални писма за него, което е рядка практика. Стана малка суматоха, но се усетиха какво съм направил и гузно замълчаха. Това бе пък доблестна корекция на първоначалната грешка, да я наречем меко. И чак в средата на април 1979 г. се сетих и намерих начин да изпратя касетка с композицията, писмено предложение до Държавния съвет да бъде дадено артистично звание на Дико Илиев, както и списък на произведенията му – без това не може да се присъжда нищо. За разлика от самокултивиралите се "бранители на правата линия" от радиото, Тодор Жвков и съветникът му по културните въпроси Димитър Методиев харесаха предаването и наредиха на когото трябва (на творческите съюзи) да оформят написаното от мен в официално предложение до Комисията за държавните награди. И само след по-малко от месец (обикновено са нужни две години!?), на 24 май 1979 г. Маестро Дико Илиев получи званието "Заслужил деятел на културата" – уместно и справедливо звание, защото освен томпозитор той бе музикант-изпълнител от голяма класа, умел диригент, създател на десетки духови оркестри и хорове.

Това звание извади Маестро Дико Илиев от забвението – то му осигури постоянни още 80 лв. върху пенсията, приеха го за член на Съюза на композиторите. Около месец по-късно Тодор Живков го посети нарочно в дома му в Михайловград (сега Монтана), където живееше при дъщеря си след кончината на съпругата му.

И тъй като Дико Илиев вече бе взет на държвен отчет, както се казва и влезе в списъците на знатните българи, когато през 1983 г. навърши 85 години, получи и златна звезда на Герой на труда и 5 000 лв. еднократно – пари за половин двустаен апартамент или за една лека кола.

Спусна се малко светлина върху името и делото на големия композитор. Но е недостатъчна. Името му не се споменава в Музикалната академия, а той в творчеството си има находки – принос в музикалната теория. И сега на мнозина  в столицата не им се иска да се обръща повече внимание на Маестро Дико Илиев. Тук му е мястото. Както се каза, той не е регионален, а национален творец, майстор на мелодията равностоен на Щраус, Моцарт, Росини, Верди, Бах, Сарасате, Хендел. В лицето  и творчеството на Маестро Дико Илиев България има своя Щраус, своя Моцарт!